Надежда Павлова, серия Алгоритъм на страховете (2016)
АЛГОРИТЪМ НА СТРАХОВЕТЕ
статия: Надежда Павлова
“Кое е по-добре: да бъдеш обичан или да се боят от теб?
Отговорът на този въпрос е,
че най-добре би било да се радваш и на двете,
но ако все пак трябва да се избира,
по-добре за един владетел е
да се боят от него, отколкото да го обичат.”
Николо Макиавели (1469 – 1527)
Камери за видеонаблюдение. Бронирани стъкла. Железни решетки. Охранители проверяват дори подметките на обувките ни.
Ние сме свидетели и участници в ежедневна манифестация на страха. Всяко домакинство по света получава информация за нарастващи терористични заплахи, финансови кризи, изчерпване на природни ресурси и несбъднали се до днес прогнози за края на света. Тези новини неизменно подклаждат чувството ни за неизбежна гибел.
Ако анализираме страховете, изпълващи почти всяко ниво на живота ни, вероятно бихме стигнали до заключението на норвежкия философ Ларс Свендсен (р.1970): „парадоксална черта на културата на страха е, че тя се появява във време, в което живеем по-сигурно от когато и да било в историята на човечеството”, „Страхът е не само нещо, на което сме изложени противно волята ни, но често е нещо, на което се излагаме доброволно в опит да преодолеем баналното си и скучно всекидневно съществуване. Ако страхът е резултат от скука, а отегчението възниква от сигурността, тогава страхът, който пронизва нашата култура, не е истински страх. Такъв страх е произведен.”
Страхът се превръща в увеличително стъкло, през което възприемаме света. Кому е нужен той? Той е заразен и всеки може да бъде заразѐн. Без съмнение, страхът е важен инструмент за продажби чрез масмедиите. Може да продаде всичко: застраховки, имоти, здравни осигуровки, медикаменти, пластична хирургия, политически убеждения… Всичко замаскирано под думите: сигурност, здраве, красота, лукс.
И ако истинският страх прави телата ни по-силни, ума ни по-остър и ни помага да се спасим от реални опасности, то твърде многото страх, на който сме изложени в ежедневието си, води до неефективност. Усещането,което имаме за сигурност, здраве, красота и лукс лесно може да бъде застрашено и това е моментален повод за неконтролируем страх. Той ни пречи да преценяваме адекватно ситуациите и да взимаме правилни решения. „Това показва, че страхът е предпочитан пред истинското мислене. Личност, която мисли се страхува по-малко. Философията на страха се основава на страха от философията” – смята Ларс Свендсен.
Как фотографиите влияят на страховете?
„Защо хората наричат снимките шокови, защо казват тази снимка е ужасна. Шокова е не снимката, а събитието, което тя документира. То е ужасното или начинът, по който се възприема от зрителя” – така италианският фотограф Оливиеро Тоскани търси причината, зрителите да възприемат фотографията като шокираща.
Шокиращата фотография по особен начин илюстрира страховете на наблюдаващия – страхове насаждани от векове, контролиращи съзнанието, сковаващи сетивата.
Шокът е повече в начина на възприемане, отколкото в съдържанието. Живеем в жесток свят, в който инстинктите могат да бъдат контролирани само ако човешките същества осъзнаят и се отърсят от страховете си. Стремежът към свръхестетизиране на реалността осакатява зрителя, прави го неспособен да възприеме суровата, неукрасената, истинската структура на събитие или обект. Визуален свят, в който жените нямат бръчки, в природата няма сенки, бебетата са винаги усмихнати, води до стерилност на възприятията. Образът на „грозна” реалност, в която някой се бори за живота си или го губи, поражда шок, буди недоумение, води до отричане.
Тук бих искала да дам пример с един триптих от мои фотографиие е и начина, по който се възприема от зрителите. Заглавието е „Вярвам и живея”(2004)
Първата снимка е на жена, приседнала и скръстила ръце пред голото си тяло. На следващия ден ѝ предстои втора операция от рак на гърдата. Тялото ѝ вече никога няма да е същото, животът ѝ завинаги ще се промени.Тя знае какво ѝ предстои, вече е минала веднъж по този път.
Втората снимка е дни след операцията. Позата е същата. Гърдите ѝ са превързани с бинт.
На третата снимка позата е запазена, едната и гърда липсва, груб шев с наскоро отстранени конци заема мястото ѝ.
На всяка от фотографиите тя носи голям кръст, изработен от неблагороден метал, на повече от 200 години.
Винаги го е носила. Винаги е вярвала: в добрия завършек на нещата, в доброто у хората, че трябва да приемеш съдбата си като част от пътя, а не като наказание. Не се страхува, че е смъртна. Оставя след себе си много любов и вяра. Нейната вяра е заразна и някои зрители го усещат.
Други намират фотографиите за шокиращи, за технически некачествени и композиционно неиздържани. Дочувала съм различни коментари като: „Колко ужасно”, „Горката женица”, „Как може да показват такова нещо”, „Серията е шокираща”, „Техническото изпълнение можеше да бъде доста по-добро”, „Потресаваща серия”, „За бога – проявете малко деликатност, дори и в най грозната гледка може да има естетика – стига да е поднесена с вкус и дискретност ……”
Но не фотографиите са шокиращи, нито ситуацията е изключение. Много жени в България и по света имат подобна съдба.
Шокиращ е ужасът, който този триптих внася в мислите на част от публиката. Страхът от подобна ситуация е толкова сковаващ, че не позволява на някои зрители да видят във фотографиите човек, запазил достойнство и вяра, преодоляващ житейско препятствие, а само жертва. Жертва, която биха могли да бъдат те. И това е най-страшното.
Общество, възпитаващо консуматори, се гради не на вяра, а на системна параноя. И страхът е инструмент за контрол.
Надежда Павлова, 26.01.2016, Банско
