Неотдавна ме поканиха да напиша предговор за книгата на Зорница Кръчмарова „Трансформации. Скритото изкуство на Кристо и Жан-Клод“. Започнах да я чета с известно недоверие. Какво ли още може да се каже за изкуството на двамата? Авторката обаче е намерила интересен ход – представя десет от големите проектa през погледа на хора, участвали по различен начин в тях. От разговорите на очи се набиват две неща. Първо, всички твърдят, че този опит определено им е дал изключителна увереност за техните лични житейски практики. Второ, споменава се удовлетвореността от работата в екип, в която Кристо и Жан-Клод изграждат чудесни взаимоотношения с всички и това се превръща в незабравим спомен. Книгата на Зорница Кръчмарова има един голям принос – разкрива човешкото лице на двамата автори, което обикновено остава забулено в легенди и предположения.
Едва ли има други художници, които са се срещали с толкова много хора през годините с една единствена цел – да осъществят работите си. Кристо и Жан-Клод винаги повтарят: творбата не е само крайният реализиран продукт, а цялото пътешествие от момента на възникване на замисъла през хилядите перипетии до осъществяването му. В това пътуване основен елемент е общуването с много и различни хора – политици, еколози, собственици на земи, критици, инженери, работници и други. Енергията от тези разговори и срещи се превръща в част от цялото и се отразява на крайния резултат. Всъщност Кристо и Жан-Клод са най-големите пропагандатори на съвременното изкуство. Заради механизма, по който функционират работите им, през годините те са изнесли стотици лекции в защита на собствените си идеи, но и на смисъла и идеалите на съвременното изкуство като цяло.
Хилядите срещи с различни хора силно са повлияли върху изкуството на Кристо и Жан-Клод. Много често това са били тежки битки, имало е неприятни моменти, откази, но комуникацията под една или друга форма винаги е съществувала като основна част на проектите. Постепенно работите на двамата все повече се отварят за човешко присъствие и се приближават към публиката.
Ако се върнем към началото, неизбежно в съзнанието ни изниква Стена от нефтени варели – Желязната завеса от 1961-62 г., ул. Висконти в Париж. Това е и единственият им политически проект, който се свързва със събитията по това време и студената война. Макар и реализиран в градска среда, в сърцето на града, той всъщност прегражда, разделя. Естественият поток на движението е спрян. Символиката се покрива с реалността на времето. Някои от следващите градски намеси от края на 60-те години като опакованото Кунстхале в Берн, Музея за съвременно изкуство в Чикаго, средновековната кула в Сполето, опакованите паметници на Виктор-Емануил и на Леонардо в Милано също като че ли се изолират от минувачите. Обектите се скриват от погледа им, остават затворени в своята собствена значимост, неподвластни на външните погледи, намеси и интерпретации. Всеки един от тези обекти всъщност изчезва от картата на града. Какво е да живееш без тях? Или Какво ли е било там? – са въпросите, които местните жители и посетителите си задават. Те обаче се превръщат в случайни наблюдатели на процес, който не зависи от тях, свързан е с времето и паметта. Това се отнася и до най-популярните проекти на двойката – Опакованият Понт Ньоф и Опакованият Райхстаг.
Подобен е характерът и на първата им голяма извънградска работа – „Опакованият бряг“ в Австралия от 1968-69 г. Мястото е диво и отдалечено, климатът е суров, брегът е враждебен, теренът – изключително предизвикателен. Ръководството на болницата „Принц Хенри“, която притежава тази част от брега и която трябва да разреши реализацията, проявява завидна смелост и далновидност. В онова далечно десетилетие те приемат този толкова рисков както в естетическо, така и в технологическо отношение проект. Независимо че остава 10 седмици, опакованият бряг трудно може да се посети. Той може да бъде видян предимно във вид на скици и снимки. Това в голяма степен важи и за Бягащата ограда, 1972-76 г., Ocean Front, 1974 г., Обградените острови, 1980-83 г., Чадърите, 1984-91 г. Всеки един от тях има предимства и недостатъци по отношение на достъпността. Едни могат да бъдат обхванати само от въздуха, без въобще да дават възможност човек да се докосне отблизо до тях, други позволяват зрителят да достигне само до отделни елементи или части, без въобще да види цялото. В този смисъл преживяването остава най-силно и пълноценно отново пред рисунките и фотографиите.
Едновременно с това се започват опити с проекти, които включват директното въвличане на зрителя – това са опакованите подове и стълбища. Заедно с опаковането на Музея за съвременно изкуство в Чикаго отвън през 1968-69 г. Кристо и Жан-Клод „опаковат“ залите и стълбищата на първия етаж. Пространствата са превърнати в уютни, гостоприемни места, омекотени от тъканта и плавно разстилащите се гънки. Посетителят има пряк достъп, т.е. стъпва върху произведението, става част от него и това е залегнало в идеята на творбата. Това е първото много директно доближаване на зрителя до творбата. На практика тя „работи“ по един начин без хора, които се разхождат върху нея и по друг начин, когато зрителите участват с присъствието си.
През 1977-78 г. Кристо и Жан-Клод реализират проекта Опаковани пътеки в парк в Канзас сити, щата Мисури. Почти 4,5 км пътеки се покрити с шафранена на цвят материя. На сайта на авторите пише, че са се вдъхновили след посещение на Бирма, Тайланд, Камбоджа и Япония, когато са се впечатлили от церемониалното използване на градините и от отношението на хората към околността, особено към повърхността, върху която стъпват. Дори това говори за мислене в посока на директно взаимодействие на човек и природа и как изкуството може да се намеси в тези древни отношения.
Сериозно постижение и своеобразна кулминация в процеса на социализиране на изкуството им е проектът Портите, осъществен през 2005 г. в Сентръл Парк, Ню Йорк. 7503 врати са поставени по 37 км алеи в парка, като парче плат с цвят на шафран е оставено свободно да се вее в горната част на всяка конструкция. Както и при другите подобни работи, това не нарушава живота на парка и на хората, преминаващи през него, а само добавя още нещо към рутинния ритъм. Хората на практика са близко до отделни сегменти от работата, без да могат да обхванат с поглед цялото. Това обаче е най-социалният проект от всички дотук и онзи, който на този етап увенчава процеса на интеграция на работите.
Плаващите кейове съчетават в себе си предимствата на някои от най-успешните работи. Хората могат да обхванат с поглед цялото произведение само като се качат малко нависоко на някой от околните хълмове. Могат и да станат част от него, стъпвайки директно върху повърхността. Кристо помоли посетителите да ходят боси. Много малко изпълниха това желание и сгрешиха. Това не беше свързано с идеята да се съхрани плата за по-дълго, а с убедеността, че така връзката ще бъде много по-директна. Изпитвайки мекотата на затопления от слънцето плат, както и леките неравности от надиплената материя, човек се докосва до произведението и на осезателно ниво и го преживява по-пълноценно.
Много елементи от работата на Кристо и Жан-Клод са предвидени да накарат човека да се почувства по един или друг начин част от случващото се. От купувачите на оригинални рисунки, които едновременно притежават произведение, но и подпомагат финансово реализирането на големия проект, до обикновените посетители, които отнасят усещането за емоционалния и физически допир, както и парче плат, раздавано безплатно на кейовете.
От самото начало до края „Плаващите кейове“ е огромен социален проект, въвличащ инженери, конструктори, водолази, работници, производители на платове и въжета, хора с различни професии, работили в огромния екип по създаването и опазването, пиари, галеристи, фотографи, политици, местно население, посетители. Мащабът му излиза извън обикновените представи и извън очакванията. Каквито и критики да се отправят, фактът е милион и половина души, отишли специално, за да видят и участват в работата Плаващите кейове.