Изложбата КРЕПОСТ – FESTUNG в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство
статия: Лиляна Караджова
Какви са крепостите на съвременния свят и как може да проникнем в тяхната материя и смисъл? Този належащ въпрос, добил нов и специфичен европейски смисъл, беше поставен в пространството на Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство през септември 2015 г. Няколко от най-изявените и активни млади български артисти са обединени около идеята за крепостта, като интерпретират смисъла на архаичния термин като абстракция, материално средство или като стратегия в геополитиката на ЕС. Темата е развита в разнообразие от класически и нови медии, техники, форми и образни структури. В тази изключително хетерогенна като изказ изложба е подложен на изпитание един от големите потенциали на изкуството – да разкрива невидимите сложни процеси на лична и социална трансформация.
Александър Вълчев, Къща в средата на улицата (2014) серия В кутия ли живея?, мастиленоструен печат върху фотохартия
Събитието е продължение на активната политика на Гьоте-институт да преодолява ограничеността в международното културно сътрудничество, да свързва публични и частни културни институции и да представя концепции за хуманен свят на разбирателството и многообразието. Темата е изключително актуална тук в България, защото Балканите имат стратегическа позиция в югоизточната граница на „Крепост Европа” и днес отново са поставени на изпитание. То е както геополитическо, така и касаещо културната идентичност на българските артисти. Затова интерпретациите на авторите предлагат поглед към художественото измерение на външните укрепления – барикади, телени мрежи и засилен полицейски контрол, както и навлизат във вътрешния и личния живот на европееца – все по-обладан от страха от евентуално вражеско нахлуване.
Галя Йотова, вчераднесутре (2015)
Осъществяването на изложбата КРЕПОСТ – FESTUNG също събира екип от няколко различни като структура, функциониране и цели институции: Надежда Джакова от САМСИ, проф. Свилен Стефанов от НХА, Ваня Кубадинска и Енцио Ветцел от Гьоте-институт. Съвместният проект възприема политиката на Гьоте-институт, насочена към културен диалог и обмен, като произведенията ще бъдат представени на фестивала UAMO 2016 в Мюнхен заедно с творби на артисти от още десет града, между които Атина, Мексико Сити, Амстердам, Виена и Прага.
Камен Старчев, Бели Полета (2015) пигментен печат върху хартия
Как да разбираме „крепост” в музейната институция на САМСИ? В изложбеното пространство някои експозиционни правила са анулирани, като са представени седем изолирани работи в скулптура, сайт-спесифик обект, живопис, графика, фотография – дигитална и аналогова, късометражно кино. Визуалните артисти със самостоятелно участие са Александър Вълчев, Галя Йотова, Ивайло Христов, Камен Старчев, Людмил Лазаров и Яна Лозева. В техните интерпретации срещаме крепостта като символ, структура или функция, но също и като ново значение, прецедено през модерното, постмодерното, хипермодерното, включило темите за изолационизма и ескейпизма, възможните миграции и привнесени идентичности. Така събрани в „общ глас”, авторите сформират въпроса как съвременният европеец може да създава и обитава крепости и какво всъщност представляват те?
Яна Лозева, Пряка светлина (2014) серия от фотографии
Ако влезем в изложбата с речниково определение, в крепостта ще търсим отбранителна оградена постройка. Изправяме се пред дума със средновековен произход, която означава твърдина, укрепление, оградено и защитено място. Ако е функция, това е военно съоръжение, което трябва да издържи на евентуална обсада. Ако е структура, крепостта е организирана отвътре и защитена отвън. Ако е материал, тя е носител на устойчивост и твърдост. Ако е символ на политически модел, тя е променящата се Европа, затваряща своите геополитически и културни граници и вероятно отказваща се от своята универсалност. Всяко от тези значения е поставено под въпрос и осмислено от произведенията в изложбата.
Людмил Лазаров, Синьо (2015) серия
Нестандартно решение е представянето на три късометражни филма, създадени по време на семинар, организиран от Гьоте-институт София, под ръководството на немския режисьор Рихард Бланк. Редом до визуалните артисти, в пространството на крепостта влизат режисьори и актьори: Анна Николова, Елена Геновска, Милена Илиева, Силвия Пешева, Мая Кисьова, Смилен Савов и Анастас Джидров. Филмите насочват зрителя към темата за устойчивостта на човешкото ядро и възможностите за самоидентифициране. Няколко модела на функциониране на връзките свят-човек и град-природата, представят съвременния западноевропейски и християнски идеал на уникалната личност и неговата постепенна подмяна. Глобалната финансова крепост е наложила оцеляване чрез ежедневно консумиране на фалшиви и привнесени идентичности. Вътрешният диалог и упование преминават през стереотипи, възприети от уличния живот и медиите. Темата е една от най-актуалните след окончателното разпадане на Източния блок, а линейният изказ на видеото проследява процеса на подмяна и постепенното инфилтриране на „фабрично поведение” в социалния хаос на прехода. Фабричният човек ходи по улицата, гледа ни от кориците на списания по реповете. Той е активен участник в абсурдите на социума като пространство на преминаване от една лична крепост към тази на възможния друг човек. Без да навлизат във философските измерения на крепостта като понятие, разгледана извън актуалния политически и културен контекст, експерименталните филми са крайна точка в изложбата. Вход или изход, те ни срещат с конкретното явление на консуматорското крепостничество.
Влизайки в залата, зрителите са посрещани от инсталацията „Фронтален изглед” на Ивайло Христов, който въвежда в политическата актуалност на темата. Представите ни за устойчивост са поставени под концептуална атака от бутафорно произведение от дървена конструкция, рисунка с молив, LED осветление и обекти. Ивайло Христов определя творбата като паметник на религиозните, културни и социални ценности, в които образът на индивида е заличен. Авторът представя „Крепост Европа” като убежище на анонимни и фабрични герои. Артистичният жест осъществява десакрализация – зрителят се изправя над паметници без постамент, експонирани върху земята. Въпреки че символите са добре познати, визуалното им оформление в предумишлено търсената бутафория и разиграния пластичен изказ анулира означаващия потенциал на материалите и формите. Работата на Ивайло Христов носи предупреждение за преустановената личност на твореца, с което зрителят продължава към следващите произведения и техните по-абстрактни интерпретации.
Александър Вълчев ни въвежда във философско-екзистенциалните измерения на крепостта разгърнати едновременно във форма, материал и образ. Мащабна скулптура от велпапе развива идеята за личната изолация, осъществявайки „автокомуникация” със серията „В кутия ли живея” в акрил и молив и фотографията „Къща в средата на улицата”. Въпреки че Александър Вълчев активно работи с велпапе през последните години, в концепцията за крепост материалът разгръща своя символен капацитет на достъпно убежище. В уличната култура на XX век кутията от велпапе е винаги достъпна за бездомника, за емигранта, за маргинала…, а защо да не бъде и ироничен дом за свободния артист? Творбата създава антиутопия на човешкото оцеляване и европейската стратегията за съхранение на личността.
Скулптурният обект на Александър Вълчев е коментар за екзистенциалната умора, отчуждение и инстинкт за съхранение, както и за крехката, привидна и непрозрачна лична свобода в изолатора. Преустановеното социално функциониране е периодично налагано в живота на художника поради спецификата на самия творчески процес. Подобно на скулптурният обект, комуникиращ със сериите експонирани на стената, артистът живее в ситуация на постоянен вътрешен диалог. Той се оглежда в своите творби така, както крепостта от велпапе продължава съществуването си във фотографията на друга кутия от велпапе заснета на улицата. Серията продължава визуалната комуникация на екзистенциално ниво – може ли светът, с всичките си предмети, символи и действия да се събере в кутии от велпапе? Материалът на социалната маргиналност е издигнат до ранга на символ на достъпната за всеки човек крепост – за свободния артист, който все повече се доближава до мигриращия беглец.
Друг вид движение в пространството на крепостта търси Камен Старчев в „Наблюдение” и „Бели полета” – пигментен печат върху хартия. Философската, почти метафизична абстракция изследва възможността за изход по вертикалата. Образът въвежда зрителя в крепостта като в архаична категория, която остава след премахването на всеки политически, културен и социален контекст. В сентенцията „Съзнанието е крепостта на безкрайните полета” Камен Старчев изгражда абстракция както в художествен, така и в ценностен смисъл. Актуалните за модерността екзистенциални измерения на крепостта са представени в метафоричен сблъсък на органичното и машиналното. Ограниченията са породени от „режимите” на съзнанието, което като монохромен геометричен обект се опитва да пробие над линията на ландшафта. В тази борба образите стават все по-тънки като материалност, сякаш почти достигат чисти форми във възможността за излизане извън крепостта на материалното. И все пак, хоризонтът остава специфичен и непреодолим, в който геометричният обект механично повтаря „себе си”. Абстрактните дефиниции на съзнанието са съхранени в низ от исторически ситуации, а „Крепост Европа” е просто една от тях.
Философска интерпретация предлага и Галя Йотова, която влиза в темата с възможностите на фотографската медия. Експонираната поредица „вчераднесутре” е заснета в крепост от XVIII век в град Терезин, Чехия, която тя посещава на два пъти в интервал от десет години. Дванадесет последователни снимки показват фигура, която преминава пред стена, вече лишена от исторически контекст, възприета като обект, покрай който се „минава, преминава и продължава.” Фактичността на заснетия обект – „просто една тухлена стена”, е подчинена на специфичната за фотографията проекция на субективност и придава нов смисъл на крепостта. Галя Йотова набляга на ключови думи за нов начин на функциониране – крепостта вече не о-граничава, а о-чертава. „Преминаващата фигура” поставя и един съвсем актуален въпрос за начина на виждане. Може ли човешката личност да бъде неуловима за всевиждащото око на камерата в крепостната мрежа от информация?
Политическите и културни измерения на крепостта са допълнени от два проекта, изолирани в реалността на своите изразни средства. Яна Лозева и Людмил Лазаров изследват вътрешните граници на фотографията и на живописта. В серията „Пряка светлина” – класическа чернобяла фотография, Яна Лозева навлиза в светлочувствителната емулсия като в отделена реалност. В общите планове на тълпи в час пик са селектирани и копирани детайли. Крепостта на кадъра е стеснена, а частиците емулсия добавят фактура, която придава монументалност на краткия миг.
Людмил Лазаров изследва живописта като запазена художествена крепост в „Жълто, сиво, синьо” – маслени бои върху платно. Пигментът се осмисля като изолирана реалност или дори екосистема. Войната на цветовете се случва върху легендарни крепостни стени на канавата и маската и е насочена към изразното средство на колорита.
Всяка от художествените интерпретации разкрива различни трансформации на идеята за крепост. Ключови думи, преминаващи през политическите, философски и екзистенциални трактовки, са понятията изолационизъм и миграция. В психологически план изолационизмът е защитен механизъм, чийто ефект е откъсването на мисъл или действие от контекста и прекъсване на всичките им асоциативни връзки. В изложбеното пространството крепостта поставя произведението в изолация, а зрителя в миграция. Събрани между стените на Музея за съвременно изкуство, творбите на артистите не влизат в активен диалог и изграждат прегради в залата по подобие на цитираната „Крепост Европа”. Проектът осмисля ситуацията с неконвенционален подход, предоставящ нов вид свободата пред зрителя. Той е мигриращ човек, придвижващ се в мрежа от асоциации, и автор на въображаема карта на изложбата.