Нека допуснем, че сме изпуснали откриването на изложба на Красимир Терзиев, но тя се е случила, въпреки нашата липса. Мисълта ни обаче е заета от това да проумеем, нашето отсъствие в очите на другите присъствали. Какво са си помислили, какво са видяли, какво ако бях там? Обърнатата ръкавица на виждането ни кара за формираме собственото себеусещане чрез съществата и предметите извън нас, нещата, които виждаме и те гледат нас. Екранът, на който се презентират тези образи за Красимир Терзиев, се явява живописното платно.
Оказвайки се сред неговите живописни картини, чувстваме несигурност какво всъщност виждаме. От стената ни гледа малка мечка изправена на задните си крака на зелен фон, но картината издава, за други възможни животи на образа. Необичайният фон на този изфабрикуван мизансцен, загатва за “грийн бокс”, а картината ни казва “аз виждам, тази мечка така, защото съм човек и придавам на животоното антропоморфност, изобразено да позира и нe виждам мечката в зелената гора, а в синтетичното изображение на киното, на 3D, на монтажа.
До мечката има друг природен образ – птица. Видът на умрялото животно е притеснителен, думите ни казват, че това е “продължение на полета”, така си въобразаваме движение, летене, падане и после безжизнено тяло на птичката, вече на земята. Потъването в чувството за необратима загуба е прекратено от условността на живописния фон, но оставя у нас колебанието, какво всъщност не виждаме.
В трите платна, които редуват абстрактни цветни петна и графичен силует, съзнанието започва да компенсира липсата на триизмерен образ, започва да доизгражда липсващото, да си го въобразява, да съвместява силуета с живописното, плоското с обемното, да наслагва енергичното петно с внимателния рисунък. Ала се получава отблъскване между образи, които не могат да се допълнят един друг, но оставят обещанието това да се случва някъде другаде.
Аналитичното око на Красимир Терзиев прави гледането осъзнаване. А живописното платно бидейки вид репрезентация, при това силно условна репрезентация със свой собствен език, осветява и модуса на виждането и модуса на репрезентацията, в известен смисъл живопистта анализира самата себе си. Това още повече се налага с “Изчистване на черното”, където образите и самия живописен похват непрекъснато взаимно се оспорват в полето на картината.
Да вземем този басейн насред гората изпълнен с хора – “Проект убежна точка без хоризонт”. Всички фигури разположени в басейна образуват някаква хореография, между тях протичат взаимоотношения от жестове, погледи, почти се чува глъчката от множеството – истинска навалица! И в един момент окото автоматично регистрира повтарящи се фигури – тази жена и онзи мъж са копи-пейст “маски” положени в един бетонен паралелепипед насред гора – асемблаж от образи – мисли. Това не са отмарящи летовници в басейн, а досадни телесни клонинги, които запълват едно абсурдно пространството до непоносимост… или и двете.
Още една пропозиция на виждането е картината “Сеанс”. Дали лежащите са еднакви или подобни, дали са под хипноза или сънуват или са мъртъвци и в каква роля мъжката фигура съблюдава покоя на лежащите, можем да спекулираме със всяка една от възможностите на екрана, бидейки в същото време неволен свидетел на нещо обезпокоително, т.е. воайор, защото мястото ни е отредено в гръб на фигурата на мъжа.
Актът на виждането и на възприятието стават прозрачни, образите се отталскват от нас в множество възможности, в различни начини на репрезентация, неизменно минавайки през способите на дигиталните медии и техните стерилни конструкции, през ауратичната природа и материалността на живопистта, както и през теоретичните очила подадени от разработките на Лакан и други. В същото време това са интригуващи образи, които въвличат и сетивата и мисълта, тъкмо защото Красимир Терзивев е овладял колебанията на възприятието в майсторството на репрезентацията.
……………..подкрепете издаването на брой 4…………………