Разговор с Еми Барух

Разговор с Еми Барух, директор на Фестивал Фотофабрика. Макар и млад, фестивалът на репортажна и художествена фотография не спира да ни изненадва с амбициозните си програми. От фотография до кино, креативността в реклама и какви ли не други изненади – това е фестивалът, който не искаш да пропуснеш.

Мила Тарабанова: Видях, че пресата в началото са ви определяли като бутиков фестивал, който е ориентиран към по-елитна публика. Не зная дали това е целта ви?

Еми Барух: Аз мисля, че в това голямо ветрило между определението бутиков и определението масова фотография бихме могли  да разположим и едното, и другото, защото ние, правейки изложби на улицата – всяка година имаме изложби на няколко от най-големите агенции, които са по улицата: на Моста на влюбените, пред Музикалното училище,… тази година увеличихме, следващата година ще увеличим още повече пространството. Това не е бутиков елемент на фестивала, напротив това са фотографии, които са разположени там, където ходят всички хора, и тяхната цел всъщност е не адмирация на майсторството, колкото провокация на рефлексията на минувача. Защото всички теми, които избирахме, предполагат това : да се замислиш, да спреш и, както ние се опитваме – да прекараш през себе си, през своята ценностна система, знания, възраст, мисли – това, което виждаш.  Тази част от фестивала, която е константа вече, в никакъв случай не може да се каже, че е бутикова. Аз не зная какво точно означава бутиков фестивал.  Ако това е желанието да показваме едни от най-добрите образци – ОК, нямам спор с това определение. Това е и едно от намеренията ни, понеже в много минали години не е имало нормален и регулярен обмен на изкуствата  между артистите в света. Един от елементите е да наваксаме пропуснатото. Затова не само авангард е нещото, което търсим, но и онзи поглед на най-високите образци на фотографията, които ние не сме виждали в България. Нашата публика не ги познава, освен от специализирани списания и когато стартирахме фестивала с изложбата на колекцията на Алкобендас, която е една от най-големите колекции на главно испанско изкуство, тук реакцията, която чух, беше ласкателна за нас. Така че, когато идват хора като Ървин Олаф и Чема Мадос, това наистина е много висока проба фотографско майсторство. Не бих го нарекла отново бутиков, защото интересът към тях беше много голям. Доказателство са лекциите, които изнесоха Кристина Гарсия Родеро и Чема Мадос първата година, две имена , които смятах и продължавам да смятам, че бяха непознати тук, но очевидно имаше и има глад за подобно присъствие. Това пак не пасва на определението бутиков. Когато кажеш бутиков, ти изолираш част от аудиторията, а в никакъв случай това не е нашето намерение. Напротив, искаме да разположим , пак ще се върна на първата дума, в това ветрило между най-масовия начин едно изкуство да стигне до аудиторията – улицата, до Националната галерия – най-високата стена, на която можеш да разположиш изкуство (експерименти, суперавангардно изкуство и класика, която е задължителна за грамотността ни), затова не е само бутиков фестивалът Фотофабрика.

Тъй като казвате при представяне на фестивала Фотофабрика, че фабрикувате среда (с изложбите, образователните програми, лекциите, които организирате) – можете ли да кажете, че имате успех?

Това е много бавен процес. Би било много самонадеяно, ако отговоря положително на този въпрос. Не. Преди да може човек да има резултати на този терен, който така или иначе е терен, предполагащ някаква грамотност, то трябва да има базисна грамотност в държавата, а там ерозията е потресаваща. Точно днес гoворих с колега журналист за стъписващи, изумителни провали в горните курсове на няколко елитни училища и не са случайни резултатите от изследването, което в края на 2016 г. за пореден път ни съобщи убийствената статистика за функционалната неграмотност на младите хора в България. То това, когато го няма, човек се пита: аз за какво го правя другото? Ако сме в един колхоз, ние първо трябва да отидем да орем нивата, понякога си казваш: няма никакъв смисъл от това, което аз правя, след като не малък процент от  хората не могат да разберат смисъла на онова, което четат. Те могат да прочетат изречението, но не могат да разберат какво им съобщава. Това е страшно, а какво да говорим, че ние променяме света. Не.

А защо го организирате?

Продължаваме да търсим смисъл в това, което правим. Аз имам този уклон – темите на фестивала да носят определено послание. Неслучайно първата година ме занимаваше силно протестът, след това маргиналният човек и маргиналността като състояние. Следващата година исках да се доближим до интимното, вътре в човека. Не можеш да вдигнеш ръце  понеже живееш в тази среда, а тя е потопена в един не много ведър световен контекст, все пак е пораженческа позата: не можеш да повтаряш “не, нищо няма смисъл!” Опитваш се. То е като, ако в София въздухът е силно запрашен, всеки ден бършеш прахта. Опитваш се да направиш нещо такова. Нека изтеглим фокусното разстояние : …хората твърдят, че има смисъл в това, което правим – искам да вярвам, че е така, но зависи колко далече гледаш, колко далече виждаш.

Гледайки темите (протестът, маргиналният човек, конфликти – във и извън нас) на фестивала, исках да ви питам дали фестивалът се явява като образователен коректив, урок по алтернативно мислене или терапия срещу страха и безсилието?

По отношение на смисъла, мога да дам пример с един от проектите, които направихме – Непознатият друг. Това беше в рамките на фестивала под надслов Маргиналният човек. Направихме проучване, срещнахме се с  хора на местата, от където бяха изгонили бежанци. Няма да разказвам изследването. Направихме каквото направихме. Това, което ни написаха хората, посетили инсталацията, която беше в бившия Дом на българо-съветската дружба за близо месец време, е изумително. Един от текстовете те кара направо тръпки да те побият, казва: не харесвах бежанците, доведоха ме тук насила, не знаех нищо за тях, тръгвам си променен и смирен. Ти ако един човек си накарал да мисли за хората не като за маса, а за хората като за индивиди, ти си постигнал страшно много. Това е бавен процес. Всички тези хора, които аз не познавам, те са се подписали там, сме ги накарали да помислят, че в анонимното говорене за нещастните бегълци от войната има човешки лица, човешки съдби, човешки трагедии, имена, мрежа от хора. Ти си го усетил. Във всичките неща, които включваме, ние търсим този елемент, включително в елитния Ървин Олаф, чиято серия Blacks те кара точно това да направиш. Тук, наистина има един елитен елемент. Вярно е, че е нужен преводач на част от тези арт инсталации и фотографии. Но няма уравниловка на публиката. Има публика, която веднъж, когато го е видяла, дори да не го е разбрала, следващият път ще отключи други асоциативни връзки.

Да се върнем на това, че фестивалът вече е целогодишен като че ли?

Не, той не е целогодишен, но за да може да стане, се работи цяла година. Тази година по стечение на обстоятелствата, ние започнахме на 1 септември с изложбата на Пепа Христова в Националната галерия и последната ни изложба е декември месец – на Павел Червенков в СГХГ.

Разширява се.

Да, разшири се. Аз не искам да бъде така, защото е изтощително. Но дори да са това два, три месеца фестивал, ти работиш за него през цялата година. Но не е целогодишен.

С всичките екранизации, които прави Фотофабриката и продължава сега във Френския институт?

Всъщност – да. Кинопрожекциите на български филми, създадени преди 1989 и веднага след ’89, нарекох “Непотребни истории от вчерашния ден”. Те продължават. За този период от историята, който е непознат, има брилиянтни образци, които показват по един изключително емоционален начин тези години. Абсурдно е това да стои по чекмеджетата и да не е видяло своята публика. Пак казвам, аз не съм кинаджия. Много се радвам, че не съм кинаджия, защото винаги възникват въпросите защо този филм, а не другият. Обаче това са уроци по история, те трябва да влязат в учебните програми, трябва да ги видят ученици и студенти. Аз видях реакцията на прожекциите, които направихме в Чешкия център. Затова навих французите да ми предоставят веднъж в месеца киносалона си. Една прекрасна зала на площад Славейков, в която може да се видят тези филми. Това е нещо, което е извън фестивала. То не е финансиран проект, няма пари в това. Никой не получава пари, авторите на филмите ми ги дадоха, за да се срещнат с публика, Френският институт даде без пари залата. Е, вчера платих…защото трябва да се прехвърлят филмите от бета кам на блу-рей, за да се прожектират, което струва пари. Ще търся пари, но засега ги платих от джоба си. Това не е проект във Фотофабрика. Но има смисъл от него. Има смисъл … след първия филм, на Татяна Ваксберг (Технология на злото), хората не искаха да си тръгват. Толкова много въпроси ги вълнуват от това, което са видели. Следващият ни филм е на един от най-големите майстори на документалното кино в България, Юлий Стоянов, който почина за съжаление.  Това е първият филм за Държавна сигурност. Някога в Дома на киното всеки вторник се прожектираха документални филми, но това се прекрати. Всичко, което е некомерсиално изчезва, и аз правя нещо, което е некомерсиално. Ресурс и време ми липсват, защото това трябва да го разгласиш, да стигне до хора, да дойдат, да го видят. Няма билети, всичко е без пари. Авторите се съгласяват, защото има смисъл в това. Може би това е водещото в нещата, с които се занимавам. Трябва да има смисъл и аз виждам в това смисъл, затова и го правя.

Но публиката, която ходи на кино във Френския институт е предимно възрастна, а младата публика?

Ако има човек, който разполага със свободно време, той ще отиде в различни училища, ще обясни на учителите по история, да доведат класове! Салонът е на тяхно разположение, веднъж в месеца.

Да засегнем соц темата. Имаше няколко изложби на тема социализмът в София – Форми на съпротива с куратор Красимир Илиев, тази с куратори Георги Лозанов и Георги Господинов, вашите филми,… Има ли напредък в дискусиите за социализма, комунизма и какъв е смисълът да засягаме тази тема. Дали се е стигнало до диалог и реален анализ?

Не виждам напредък в разговорите на тази тема и мисля, че не сме уеднаквили понятийния апарат, с който говорим по темата. Използваме едни и същи думи, но влагаме различно съдържание, включително, когато говорим за леви и десни. Различните общности разговарят, но между тях мост не се прехвърля. Все още в средното поколение има същото онова разделение, което влачим от онези години на прехода на темата, дали някой е бил или не е бил комунист. Това младото поколение не би трябвало да го интересува. Но тези филми, за които ти говоря, те са един честен поглед , направен по времето на комунизма, който разказва за комунизма. Тоест няма флирт с историята. След  ’89 година, интерпретациите бяха политически употребявани. От всички. Наложиха се клишета и ти върху една минирана с думи територия е много трудно да водиш нормален разговор. Дали има смисъл? Онова, което ние не умеем да правим, за разлика от сърбите например, е да говорим мъдро и честно за собствените провали, за историческите провали. Не умеем. Ние, като нация, не умеем да иронизираме себе си. Ние винаги искаме да сме красиви в огледалото. Това е нечестен разговор за нас самите. Ние сме се провалили в много опити, в други сме успели, но трябва да се научим да говорим спокойно за провалите си. Да се научим да прощаваме провалите си. Не може да се етикетира масово нито един период като абсолютно черен – не е черен, на много хора това са им скъпи години – това е тяхната младост, техните влюбвания, техните купони. Така, че може да се говори за това време, без да се демонизира абсолютно всичко. Не всичко е за демонизиране. Липсват ни нюансите изобщо. Разбира се, има и много съсипани животи.

Но когато погледнем сърбите, унгарците, които са със същия опит…

Виж тяхната литература, тяхното кино. Те го говорят. Успяват да го преработят – личните и националните истории. Ние не успяхме да го направим.

Защо?

Ето пример с темата за спасяването на българските евреи. Ако започнеш да разказваш как българската армия се е отнесла с евреите в Македония и Тракия, теб ще ти отрежат главата. Тя е окупаторска армия:  изнасилвала е, грабила, безобразничила е като всяка окупаторска армия. Това е факт. Той не омаловажава това, че са спасени евреите. И едното, и другото са истина. Но не вървят тези две истини заедно! Защо? Спасени са 45 хиляди души. Депортирани са 11 343 и са унищожени. Всичко това е в един и същ период от време. Ние искаме само да говорим, че сме спасители. Другото не е възможно. Труден въпрос, не знам дали аз мога да отговоря на този въпрос.  Същият въпрос е с българските турци. Филмът Технология на злото на Татяна Ваксберг е зловещ, а това е вчера – 1988/89 година! Героизираме хора. Да кажем, че това е вчера, и тези, които са съучастници на това, което се е случило на българските турци, са живи. Но когато говорим за спасението на българските евреи? Митологизира се една фигура срещу друга. Не знам, не мога да отговоря на този въпрос, а и не виждам напредък. Друго би било, ако имаше в България прилична, добра образователна система. Страшно е сега. То трябва да се започне оттам! За да говориш грамотно, да разбереш миналото, трябва да се научиш да мислиш, трябва ти понятиен апарат, трябва да можеш да четеш.

Но изкуството може да достигне, без да има такава грамотност.

Вярно, защото минава през емоция. Точно така, това също е един от двигателите на мен и на тези хора, с които го правим. Както и филмите, които показваме. Знанието стига през емоция, не трябва да го структурираш като знание.

Всички теми на фестивала са посветени на страха, на другостта, всички са на ръба на конфронтацията и на това, което избягваме – явно ни задавате урок по мислене.

Да речем, че да. Въпреки че, като го кажеш така, стои целенасочено. Докато показваме всички компоненти на фестивала, паралелно с тях и вътре в тях, текат разговори. Може би урок по мислене е претенциозно. Те са поглед, различен поглед към действителността. Ти дърпаш човек да види нещо, което в рутината на всекидневието, не е успял да забележи, губи сетива за него. Там някъде ние търсим пресечната точка между смисъл и справедливост. Всичко това докосва социални рани. Не знам доколко успяваме. Имам две тетрадки, изписани от посетители. Аз се изненадах, като видях какво са писали хората. Не сме толкова големи да даваме уроци. То е разговор. Разговор с някой, когото не познаваш. Мисля, че едно от нещата, които липсват на тази територия, са разговорите, споделянето и ако това успяваме, когато успяваме – това е не малко постижение. Да споделяш и да провокираш и другият да сподели. Това е обмен на идеи, спойка, която от индивиди в насипно състояние може да направи една общност.

Разбрах, че фестивалът следващата година започва по-рано.

Фестивалът ще бъде май и юни 2017.

Исках да поговорим за всички други проекти, с които се занимавате. За книгите, Фотофонда, т.н.

За мен е много важно книга да съпътства един фестивал. Първата година имахме партньор, Нов български университет, в това начинание и фактът, че един университет е с нас беше много важен елемент, защото дава друга тежест на проекта и действително книгата, която направихме – тя се казва Протестиращият човек – е една книга, в която поканихме автори, които са международни анализатори и които не са български автори, за да говорят за протестите в света. За вълната на протестите и въобще за тази социална енергия и нейните различни проявления. От Тахрир през Гези, през Майдана до жълтите павета в София. Всичките тези протестни движения бяха анализирани от една добра компания световни анализатори. Стана една чудесна книга, която се забави по други причини, но я има. Втората година издадохме Непознатият друг. Третата година имаме малък каталог на Ървин Олаф и каталог на колекцията на Луис Басат. Трудно и скъпо е издаването на книги, особено тези на фотографията. Имаме капацитет да го направим, но средствата са по-трудно достижими. Аз, като по-старомоден човек държа на печатното издание. Освен че имаме сайт, фейсбук страница, еди колко си посещения…за мен да пипнеш книгата е ценност. Така можеш да следиш един процес по друг начин. Невиртуален. Ако имаме финансиране, искаме да издаваме и книги към фестивала ни. Имаме в екипа си Кирил Златков, Филип Бояджиев и Албена Спасова, които са достатъчни за да имаме книжна продукция.

Всичко зависи от финансирането. Например с предстоящата изложба, която организираме на Кристина Гарсия Родеро – може да я направим с минимални средства, а може и да я направим както трябва. Ние ще я направим, независимо дали ще получим подкрепа или не.

А за фонд Фотофигури: има интересни български фотографи, чийто опит предизвиква любопитство и искам да направим виртуална библиотека на техни фотографии, споделяния. Там са Веселина Николаева, Павел Червенков, Богданов и Мисирков, Надежда Чипева. Всичко е въпрос на финансиране, защото зад тези интервюта стои кинаджийски екип, монтаж, музика, всичко това се плаща. Това е свързано с нещо, което е много важно за мен – с паметта на творческия процес. Не се грижим достатъчно у нас и за тази памет.  Ние нямаме музей на фотографията в България, нямаме архив, който да съхранява мостри фотографии, но това би трябвало да бъде работа на държавата. Това не е наша цел.

Има отскоро Музей на фотографията в Казанлък, но той тепърва ще се развива и е основан пак от ентусиаст,…… .

Ето, всеки прави каквото може. Фотографи са споделяли с мен за гигантският архив на БТА от онова соц време, за което стана дума. Още един проект, който не успях да реализирам са Кинохрониките. Те са уникален документ за времето, но те трябва да се дигитализират, да се съхраняват някъде. Нямаме отношение към паметта, към миналото си – как да говорим за миналото и да се сдобряваме, когато паметта не ни интересува. Имаме изключително кратко чувство за живота днес и сега. Как събираме вчерашния ден, то няма мост с днешния. Включително в родовата памет, това не съществува. Ние не помним повече от пра-дядото си. А историята на един род: как е минала, какво се е случило. Това е културата на един народ и това се възпитава. Така че този бегъл, дребен, минимален опит на Фотофабрика, Фотофонд, е да имаме памет, хроника на времето и опита на хора с доказани качества. Разбира се енергията на частната инициатива е много важна, но тя стига донякъде. Оттам нататък смисълът на онова, което е направено, за да се съхрани и да се поддържа трябва да е задача на държавата.