Ивайло Петров, Портрети на срама (2015), Борис Недялков (гребло) – роден на 25 юни 1993 г. във Видин. Гребец за каяк клубовете „Бдин“ и „Ванто – Видин“. В момента е състезател на СК „Левски“, София. Осемкратен републикански шампион на България в едноместен каяк – през 2007, 2009, 2010, 2011, 2012, 2013, 2014 и 2015 г. Единственият български състезател на Младежките олимпийски игри в Сингапур през 2010 г. Шести на Европейското първенство в Хърватия през 2011 г. за юноши. Класиран на 10-то място на Световното първенство за юноши през 2012 г. / Ivaylo Petrov, Portraits of Shame (2015), Boris Nedyalkov (paddle) – born on 25 June 1993 in Vidin. Rower for the kayak clubs „Bdin“ and „Vanto – Vidin“. Currently a rower for the SC Levski, Sofia. Eight time republican champion of Bulgaria in the single kayak – in 2007, 2009, 2010, 2011, 2012, 2013, 2014 and 2015. The only Bulgarian competitor in the Junior Olympics in Singapur 2010. Sixth in the European championship in Croatia in 2011 for juniors. Ranked 10th in the Jinior World Championship in 2012.
Портретите на срама е кратък личен проект, който заснех в спортната и хотелска част на Гребна база – Видин, потресен от условията, в които са принудени да тренират спортистите там и да печелят титли въпреки тях. За проекта ми любезно се съгласиха да участват някои от най-изявените спортисти, донесли на България редица отличия на международно ниво.
Ивайло Петров
Размяна на ролите: Как Ивайло Петров ни накара да се засрамим?
автор: Росена Иванова
Портрети на срама е проект на фотографа Ивайло Петров, провокиран от немислимите условия, в които заслужили български атлети са принудени да тренират в Гребната база във Видин. Още със заглавието сме приканени да почувстваме определена емоция, която включва в себе си психологическа голота, унижение, болка, вина и дълбоко смущение. Да изпитваш срам е състояние, което ти позволява да разпознаеш срама в другите и дори да го приемеш за свой. Това често е оръжие за сплашване в ръцете на политици и авторитети, което те използват толкова често, че превръщат недоволството на хората в безразличие. Ивайло Петров ни показва, че същият механизъм за ръководство и контрол може да работи в обратна посока и да се превърне в активизиращ елемент в едно общество.
В серията атлетите, средата и предметите са композирани, за да си противоречат. Можем още да кажем, че са в постоянен конфликт, който се манифестира чрез цветовете в предния и задния план, разпределението и тежеста, с която всеки обект стои в пространството. Спортната екипировка и атрибутите на заден план са натоварени емоционално, усеща се напрежение и нестабилност в средата. Самите предмети ни напомнят за сингуларната си функция, ограбени от нея ни навяват меланхолия. Човешките фигури, от друга страна, са статични, анонимни. Всяка част от композицията говори сама за себе си, но с един ключов акцент – историята, която не е разказана. Историята на базата. Историята на тези спортисти и отношението на обществото към тях.
Усещането за срам стои като една почти институционализирана категория. То витае, носи се в пространството и някак обгръща атлетите. Образите не ни дават достатъчно информация – лицата са скрити с ръка, не виждаме очите. Достъпът до най-лесния начин за декодиране нa емоционално състояние ни е отказан. Позата е неестествена, статична, по монументален начин. Макар да говорим за отделни личности, инстинктивно се дистанцираме от индивидите като такива. Блуждаем из кадъра и се опитваме да го разчетем през обектите и средата: трофеите, греблата, олющената стена. Самите спортисти изглеждат изключени от средата, пропорционално не се вписват и имат почти хиперреалистична визия. Принудени сме да отделим фигурата от фона и да допълним кратината от задния план сами. Авторът ни дава право на сегрегация на гледането. Колкото повече се вглеждаме в изображенията, толкова по-рязко погледът ни прескача от задния към предния план и обратно, докато сами не се принудим да видим всички компоненти на композицията като една цялост . Точно тогава идеята и образите застиват и ни заставят да ги разпознаем в тяхното трагично единство. Експресията е болезнена, интимна емоция, която е директно обвързана с погледа на другите, се превръща в колективно преживяване. Поставени сме едновременно в позицията на гледащ и наблюдаван. Колкото повече гледам тези портрети, толкова повече в съзнанието изкристализира действителното послание, което те носят, че най-притеснителна е собствената ни дистанцираност от една изключително истнинска и близка реалност.
Смятам, че серията Портрети на срама постига нещо, което е от централно значение за всяка работа, която търси социално въздействие. Създава предпоставки за споделено гледане, ангажира зрителя и го поставя в центъра на ситуация, която не го засяга пряко. Приобщава го, докато в същото време го конфронтира с острота и проницателност . Ивайло Петров отива дори по-далеч като ни напомня, че нашето безпокойство би могло да се превърне в сила, в позиция и накрая в действие.