Интервю с Гилад Барам
Мила Тарабанова: В процеса на създаване на филма Куделка снима светите земи, открихте ли своя собствен почерк или бяхте повлиян от майстора и учителя?
Гилад Барам: Сложно ми е да кажа дали има ясна граница. Може би е по-добре и е по-лесно за страничния наблюдател да каже. Смятам, че през цялата история във всички подобни взаимоотношения между учител и чирак или ученик, винаги е съществувал елемента на имитация и обучението чрез имитация. Но едновременно с това не мисля, че е парадоксално, търсенето на собствения почерк. За себе си, аз съм намерил пътя към моя собствен почерк. Когато работиш с човек от калибъра на Куделка, ти през цялото време трябва да преговаряш за самостоятелността и самоопределянето си, като моята първоначална нагласа беше да съм негов помощник. Аз не можех напълно да се разгранича от тази позиция, защото това поначало беше причината да съм там. Така, че тези преговори въобще не бяха лесни, особено за един млад фотограф. Аз се запознах с Йосеф, когато бях в трети курс в Художествената академия в Йерусалим, тогава се бях отдалечил възможно по-далеч от това, което представлява фотографията на Куделка. И фотографията, която правя след това, като оставам филма настрана, тя изследва напълно друг свят. Изследвам теми, които не са близки на Йосеф.
Имам няколко серии. Те са доста интроспективни, разглеждащи фотографията като медия, свързани с навлизането на дигиталната ера. Ерата на интернета и същевременно с това тясно свързани с мен и моето поколение. Това са моите интереси, моите конфликти, моите проблеми – например, как можем да се справим с един толкова наситен свят, когато говорим за фотографията. Колко милиони кадъра са направени за един ден, колко стотици образи се съхраняват в образни банки, както и цялата създадена фотография през вековете – как се чувстваш в такова положение. Съществуваше също така един вид бунт срещу академията, учителите и т.н. Документалната фотография, правата фотография, директната фотография, която се асоциира с реалността в най-чистия му вид – аз наистина се разграничавах от нея и я бях оставил настрани.
Обаче, филмът е нещо различно. Смятам, че сега, с поглед назад, мога да кажа, че този филм е в чест на Куделка, защото по много причини не е част от бунта, който изразявах във фотографията ми. Постепенно сега започвам да разбирам какво съм направил тогава. Първо, аз реагирах на нещо, което се случваше в живота ми и второ, Куделка въплъщава един мой конфликт: преди да се запозная с Куделка, аз му се възхищавах и той беше мой идол и когато за пръв път видях негови фотографии, исках да бъда Йосеф Куделка. Случва се на много фотографи. Този приключенец, този номад, който обикаля и снима, няма нужда от много, среща се с хора и прави великолепна фотография. Когато се разграничих от този образ и се срещнах с Йосеф и научавах все повече за него, смятам, че ударих на твърдо – в реалността. Но той представлява нещо, което аз ценя много високо, въпреки че аз се движа в друга посока. Смятам, че филмът е направен с голямо уважение към него и неговото поколение фотографи, и това, което те представляват, макар и през студентските си години да съм иронизирал тази идея за истинност. Идеята, че фотографията може наистина да представя нещо, което за мен е потрошено парче, но аз въпреки това му се възхищавам, виждам красотата на тази идея.
Като говорим за това как вървите по Ваш собствен път, Вие в момента майче работите по три нови филма. За какво разказват?
Първият, върху който работя е с един приятел, прекрасен артист, който се казва Адам Каплан. Работим върху документален филм за един цензуриран филм. Разглеждаме го като филм, който трябва да поставя определения спрямо явленията. Ние го наричаме експериментално документално кино. Един артистичен поглед. За нас най-интересния елемент в историята е факта, че има визуално произведение с целия му багаж, който съпътства едно такова произведение: вложената енергия, намерението му и т.н., които така и не са се осъществили практически, т.е. да бъдат видяни. А точно това отсъствие ни занимава нас. Този филм е все още забранен. Затова, когато говорим за отсъствие, защо не покажем това отсъствие? А как бихме могли да го направим? Практически, целият филм е един черен екран. Много работим с аудио средства и филма е всъщност на границата на това да е филм, аудио запис и подкаст или разказване чрез аудио запис и инсталация, защото всичко това се случва в кинотеатър. Кинотеатърът е важен елемент в целия този хепънинг, нека така го наречем. Така, че това е нещо като филм, но не съвсем. И идеята за това какво е образ и липсата на образ, продължава и в този филм.
Знаете ли, не мога да отделя фотографа от мен. Куделка снима цветите земи ясно личи, че е филм направен от фотограф за фотограф. Става ясно, че главният герой е фотографията, а не Куделка. То е за фотографската практика, за фотографският процес. Това, всъщност, е главният ми интерес и мисля, че може да се види това във филма. Аз съм фотограф и сигурно ще продължа да бъда фотограф и когато правя филми.
Забелязах, че в израелската преса се използват думи като скандално спрямо проекта за фотографиране на стената. Какво е Вашето мнение?
Имах такива разговори с приятели от Израел, защото наистина не беше прието добре там, особено от артистичните и фотографски кръгове. И не по причините, за които бихте си помислили – хората не смятаха, че стената е по-малко брутална от това, което се показва. Главната критика спрямо този проект бе факта, като мисля, че това се случва на много места по света, е че хората се засягат, когато група чужденци идват да разглеждат твоето място, стигат до някакви заключения, тръгват си и отиват да обясняват на света до какви изводи са стигнали. Позицията, като това е мнение поддъжано не само в Израел, че положението е много по-сложно отколкото изглежда, дори и да си живял година в Израел или Палестина. Обаче смятам, че погледа на външния наблюдател има стойност и може да предложи друга гледна точка на местните хора, потопили се в тази ситуация. Тези, които вече предварително са решили какво ще е мнението им и са пораснали с предопределено мнение – точно това може да им предложи по-широка поглед. Толкова е простичко. Много израелски фотографи не са съгласни и считат, че чуждестраните фотографи са попаднали във всичките изтъркани клишета. За някои от проектите бих се съгласил, за други – не. Проектът на Йосеф, въпреки, че в началото изглеждаше сякаш също навлиза в клишето защото почти всеки фотограф иска да снима стената, особено ако са документалисти, журналисти и защото е символична, красива и визуално мощна, но той някак ме убеди в начина, по който я разглеждаше. Той съумя да я поглегне извън рамките на тази страна или на онази страна, на грешната и на правата, и кой пръв е започнал конфликта. Може би защото я погледна по специфичен, по по-наивен начин. Не е всъщност наивен, но е сякаш гледаш една земя, пейзаж, терен, да наблюдаваш хората чрез техните действия и да не ги гледаш директно. Гледайки ги недиректно, показва нещо, което е много по-силно от това, което ще открием изкосо, очи в очи с тях. Той го постигна и то по един честен начин, защото той реши да остане и да си даде време да го изследва. Той на лично, подсъзнателно ниво, намери нещо общо с този проект. Това е, което го прави произведение на изкуството. Това, което той прави е честно. Защото го чувства. Признавам, че имаше много проблеми с този проект и има нещо много претенциозно в това да се опиташ да го осъществиш. Но имаше места в неговата работа, и това ще бъде отсъдено от историята, които са много проницателни и точни наблюдения за това място. Ще кажа и още нещо за серията му, защото хората само повтарят колко е сложна ситуацията и как би могла да се разбере. Не я разглеждаме само като израелци и палестинци. Тя е от 100 , 200 , 1000 години. Тя е сложна, но като се замисля какво се случва, когато някой като Куделка дойде, като страничен наблюдател, който от своя страна носи със себе си собствения опит и багаж – и следното го казвам в много положителен смисъл познавайки ситуацията – той опростява нещата. Понякога тези много сложни ситуации имат нужда от опростяване. Имат нужда от оголване за да може наистина да ги видим, затова трябва да се захвърлят всички тези слоеве, които са се образували с времето. Например нещо толкова положително, глупаво и умно, според мен, както когато той възкликва във филма: „Какъв абсурд!” на фразата в вестник: „Господ ни даде тази земя.” и продължава: „Как може някой да каже това? Господ същевременно е казал много други неща. Господ е казал Не кради.” Някои хора биха възкликнали: „Боже, колко прост човек!”, а аз си мисля, че има нещо вярно в това, което казва. Понякога нещата са толкова прости. Наистина е така и защо трябва да усложняваме толкова въпросите? Аз зная защо. Защото искате да скриете нещо. Искате да прикриете някаква истина.
Сега живеете и в Берлин. Как се отразява това върху това как разглеждате темите на проектите Ви и избора на тези теми?
Всичките парчета, по които съм работил, включително и филма за Куделка, са свързани с мен. Ако говорим за всичко, което съм направил за интернет търсачките, то това беше нещо, което кипеше в мен. Темата за прехода от аналогова техника към дигитална и как компютрите изведнъж заемат важна роля в живота ни.
Друга тема беше за любовната ми връзката, която се развиваше от разстояние чрез скайп и аз започнах да работя върху серия за скайп в световен мащаб и за чат и видео-чат общуването – всички те са продиктувани от ситуации в живота ми и от любопитството или недоволството, което те предизвикват у мен.
Същото е и в Германия. Колкото повече научавам за немското общество – имам близки приятели, които са немци, с които много разговаряме. Съществува и феномена на израелците, които се местят в Берлин и изключително голямата израелска общност там, която е широко обсъждана в немските и израелските медии. Интересни теми се развиват там, които ме интригуват. В такива моменти си казвам: може би това ще е следващият ми проект и започвам да я изследвам темата. Така открих, че живея във време на съществени промени в немското общество. Ако всичко се е движело в една права линия в историята за последните 20 години, бих казал, то сега се случват промени и разбира се промените трудно се долавят, когато се случват. Винаги ретроспективно е възможно да разбереш, че са се случили. Това е темата, която сега ме вълнува, затова и започнах да я изследвам.
Защото проектите ви стават все по-политически и исторически ангажирани.
Може би това е наблюдение, което вие можете по-добре да направите.
Смятате ли, че сега киното е по-ефективното средство и има по-голямо влияние отколкото фотографията според вас?
Зависи какво имате предвид под ефективно. От моя кратък опит, смятам, че киното има способността да достигне до много повече хора. Може би това наблюдение е свързано със статута ми на млад фотограф. Работата ми със статична фотография не е толкова позната колкото е работата ми сега с филма. То е тясно свързано с факта, че е филм за Йосеф Куделка. Знаете ли, ако бях направил филм за когото и да било друг, то може би нямаше да е така. Но това е факт и сигурно ми влияе по някакъв начин, защото имам възможността да се изява. Успявам да покажа това, което правя по-ефективно. Не съм сигурен, че бих могъл да отговоря на този въпрос, защото понякога, когато гледам фотография, която е прекрасна, смятам че въздействието й е невероятно. Може да е разтърсващо и да е много по-силна от ефекта на киното, понякога е точно обратното. Но със сигурност не виждам противоречие между двете. Мисля, че ще продължат да съществуват рамо до рамо или заедно или ще се слеят една в друга. Защото сега всички ме питат: О, значи вече ще се занимавате с филми? Не, не, аз продължавам да се занимавам и с фотография като същевремено правя и филми. То е там, една смесица и нямам намерение да разделям тези медии.
Да, защото когато видиш филми снети от фотографи, виждаш фотографията в тях. Има такава тенденция и е невъзможно да не попита човек.
Няма друг начин. Знаете ли, като се замисля стигам до следния извод – аз заснех филм с фотоапарат за статична фотография, с DSLR (цифров огледално-рефлексен) фотоапарат. Различните медии вече са свързани една в друга, дори когато говорите за апарата. То си е там.
Всички рецензии за филма ви говорят за внушителната тишина във филма. Това сигурно е свързано с идеята за обективност?
Всъщност това е категорично решение, което взехме да оставим звука. Абсолютно пълната тишина е, когато фотографиите (на Куделка) се показват. Освен тези момента винаги има звук от локациите, които гледате.
Когато гледам филм предпочитам да ме уважат като зрител. Което означава, че харесвам филми, които ми позволяват сам да си направя изводите и да не ми диктуват какво трябва да мисля и как да го мисля и се опитвам да създам същото усещане тук. Затова смятам, че много от манипулацията във филмите, особено в документалните филми, е чрез озвучаването. В този смисъл искахме да бъдем възможно по-честни. Решението да няма никакъв звук при фотографиите беше доста плашещо за мен. Доста го обсъждах с редактора и съ-автора ми, Елиза. Тя настоя фотографиите да бъдат в пълна тишина. Аз мислих може би да добавим нещо към тях. Накрая бях убеден, защото фотографията е няма. Това, което се случва във филма е, че комбинацията между продължителността на филма и тишината ти позволяват просто да гледаш. Сетивата ти се успокояват, а ти можеш просто да гледаш фотографиите. Ти си изправен срещу тях. Не можеш да се измъкнеш, по никакъв начин. Това беше нещо ценно за този филм. Да ти даде възможност като зрител да бъдеш с фотографията и сам да решиш какви изводи да направиш и да го изпиташ без да ти прикачат помощни колелца на колелото.
Гилад Барам, Йосеф Куделка на връх Браха с изглед към Наблус (2018)